Днес ще ви разкажа малко за себе си и нещо, което ми е помогнало много.
Преди вече твърде доста години, попаднах при двойка терапевти заради трудностите ми да се съсредоточа върху работата си. Точно бях затворила магазина си, и се бях ориентирала единствено към проектиране, но се оказа, че ако допреди няколко месеца продавах мебели и проектирах и водех по 200 разговора на ден по три телефона и работех с незнайно колко хора, сега не можех да се накарам да се обадя и на един човек, нито да начертая повече от три линии на ден. Положението беше станало нетърпимо, така че когато една приятелка ми ги препоръча, реших да опитам.
Доста по-късно си дадох сметка, че на терапевтите веднага им е станало ясно какъв ми е всъщност проблема, но тогава изобщо нямах представа и те целенасочено избегнаха слагането на етикети, а се съсредоточиха в това да ме изслушат. А едно от първите неща, които ми предложиха, е да опитам вечер преди лягане да изброявам на ум три неща от деня, които са били хубави.
Първоначално това ми се видя доста безсмислено и определено нямах идея как ще ми помогне в работата. После осъзнах също така, че ми е много трудно да го направя (почти невъзможно беше да измисля дори едно нещо), въпреки че би трябвало да е нищо работа. Накрая установих, че освен че е трудно, и дори не се сещам да го правя вечер. По този параграф – пълен провал и безсмислено предложение според тогавашната ми преценка.
Другото, което ми предложиха, е да пея в колата, което ми се видя още по-невъзможно и неподходящо – аз нито пея (даже имам сериозни спирачки да пея, или да говоря, когато не е абсолютно необходимо), нито мога да правя нещо, когато няма видима цел. Все пак продължих да ходя при терапевтите известно време, но часовете бяха у жасно мъчителни и ми ставаше все по-трудно да се накарам да отида, въпреки, че кабинетът беше доста близо до тогавашния ми офис. Продуктивността ми пък изобщо не се подобри, така че просто приех, че това не е за мен и е твърде скъпо занимание и се отказах да опитвам.
Мина време и съвсем бях забравила за това, докато не осъзнах какво всъщност не ми е наред (депресия, ендометриоза, аденомиоза, натравяне с мухъл и проблем с нервната система, всичко в прекрасен коктейл, който доведе до шантави неща като алергичност към кажи речи всичко и безумни болки в по-голямата част от месеца).
Вече нямаше как да си кажа нищо ми няма, или ще мине и най-накрая се захванах да се погрижа за себе си. Първончално се получи сравнително лесно, но после се оказа, че тия неща искат и поддържане. Така стигнах до когнитивно-поведенческата терапия и в крайна сметка разбрах, че първите ми терапевти не са били чак толкова не за мен, колкото си мислех. Единствено не са знаели, че при мен се налага първо да си оправя цялата сбъркана химия в мозъка, за да може след това да имам поне някаква способност да опитам нещо ново и то да се получи.
Този път много бързо си дадох сметка, че тези три хубави неща от деня са страхотна идея, само че понеже ми е трудно да го правя вечер, просто ще трбява да се хвана да ги запиша, и то през деня. Обичам да пиша, а хартията ми помага да се съсредоточавам, освен това с разни прекъсвания водя дневници от може би поне 11 годишна насам и това е нещо, което ми е познато и приятно и свързвам с осъзнаване и самовглъбяване. Когато започнах бях също така на тема арт терапия (която в случая се свеждаше до учене на ръката ми да не трепери докато боядисвам в книжки за оцветяване), така че съвсем естествено съчетах двете и така направих нещо, което наистина да работи за мен – един малък тефтер с апликации и рисунки, който съм резервивала единствено за нещата от деня, за които се чувствам благодарна.
Първите дни беше истинско изпитание да пиша в него. Практически започвах с “днес имаше слънце” и общо взето оставах там. Малко по малко започнаха да се появяват и неща като “червената панделка на кученцето от днес”, за които се усмихвах, докато пишех, или такива като “че излязох навън” и “че имам време да отида в парка”, а в един момент установих, че три неща всъщност за никъде не стигат и ако първите три са адски трудни, напиша ли тях, след това идват куп нови идеи и нерядко записвах по 7-8, 10, 12 дори без да се усетя и се оказваше, че съм имала доста хубав ден без дори да си дам сметка за това. И ако в началото беше мъка да пиша всеки ден, после стана съществена част от деня ми и ако пропуснех дори се чувствах зле и дните ми отново ставаха ужасни. Започнах да свиквам с дневната си доза оптимизъм, така че да усещам, когато не си я осигуря и всекидневно да се убеждавам колко смислено е това упражнение за хората, които виждат само черната част от живота.
А след няколко месеца се случи нещо друго – осъзнах, че минавам по няколко дни без да пиша, без това да се отрази пагубно на състоянието ми – бях започнала да намирам оптимистични моменти и без тефтера за благодарности, защото свикнах с идеята, започнах да я приемам за нормална и мозъкът ми се настрои да вижда и хубави неща. Така че продължих да пиша, когато усетех нужда и благодарях, че нещата са се променили толкова много. Между другото все още започвам със “слънцето днес”, когато денят е хубав! И тефтерът за благодарности продължи да бъде основна част от еждневието ми.
Докато не забравих за него. По-скоро, спряха да продават точно тези тефтери, които си бях избрала за целта – малки, леки и събиращи се в чантата без проблем. И така без да се усетя минах няколко месеца без такъв. В началото не е имало нужда – случваха ми се прекрасни неща и животът беше страхотен. После обаче затвориха всичко, социалните ми контакти рязко изчезнаха, спортът и движението също, застоях вкъщи, останах без доходи за известно време, започнах да си спомням, че имам клаустрофобия, и макар че съм специалист да живея без да кажа по цели седмици и една дума, след няколко месеца така в комбинация с огромно количество още по-стресирани хора, които търсеха помощ, това ми се отрази. И мина наистина доста време, преди да си спомня, че не съм забравила само за танците и тенировките, но и за дневника за благодарности.
Когато го започнах наново, беше като да си поех отново въздух. Сякаш дотогава бях затаила дъх и живеех в постоянно напрежение и страх и подготовка за всичко възможно.
А когато го започнах, започнах и да си припомням, че светът е прекрасен, животът ми е хубав и всъщност съм наистина голяма късметлийка и дори успях да се отпусна.
Последните няколко дни се улавам, че посягам към този тефтер дори по повече от веднъж на ден. Миналата седмица бях в лек шок – аз съм отгледана с разкази за всички трудности и глад и липси които е имало след войната, а после първите ми ярки детски картинни спомени са от неща като войната в Залива, глада в Сомалия, геноцида в Руанда и лагерите в Заир, Босна и Херцеговина, Косово, разказите за Чернобил, обученията в бомбоубежища (още ги имаше като бях в началните класове) и образователните филми за бомбите в Хирошима и Нагасаки, та почти усетих как тия неща се случват сега тук и с нас. А уж говореха за тях, за да не се повтарят…
После спрях да чета новините за малко (слава богу) и започнах да си давам сметка колко благодарна съм всъщност. Колко късметлии сме, че живеем в малка държава, която е хубава и с богата природа, но не е на най-стратегическото място или с огромно количество ресурси. Колко късмет имаме, че се разминаваме с конфликтите вече толкова години. Колко късмет имаме, че имаме достъп до информация и някакви системи за комуникация. Колко късмет имам, че … всъщност списъкът е дълъг, но не това е важното.
Важното е, че исках да споделя с вас нещо, което ми помага в трудни моменти и може би ще се окаже полезно и за някой от вас.
Ако искате да опитате, просто си изберете къде да пишете и започнете. Убедена съм, че с писане се постига по-добър ефект, но ако това е проблем, опитайте и просто да изброявате неща вечер преди да заспите. А ако имате нужда от повече насоки, в следващата статия ще отделя време точно за такива.
Пожелавам ви мир и спокойствие!
Ползите от практикуването на благодарност:
Recent Comments