2020 г. за мен

Още списъци тук.

Последните години правя новогодишни решения и обмисляне какво се е случило през изминалата година, но макар да виждам смисъл, нещо ми липсваше. После видях какво прави Остин Клиън и идеята ми хареса, така че тази година ще запиша нещата, които направиха 2020-та за мен. Само че аз смятам да ги разделя на категории.

Книги

Пътят на твореца: Духовна пътека към по-висша съзидателност, Джулия Камерън – тази книга е помогнала на множество артистични личности да си върнат творческите способности. Четох я в момент на отчаяние и макар че бързо зарязах всички съвети и навици, тази година ще опитам да се върна към тях.
Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация, Маршал Розенберг – което копие стои цялото в отбелязки и макар че успях да се справя с някои сложни ситуации благодарение на нея, продължавам да се връщам постоянно и да се опитват да прилагам съветите на Розенберг. Препоръчвам я на абсолютно всеки независимо от пол, възрасти или професия и интереси.
Хормонален баланс, д-р Сара Годфрид – за някой, на който постоянно му обясняват, че хормоните не са му наред, но в същото време се налага да пие още хормони
Продължавай напред: 10 начина да останеш креативен в добри и лоши дни, Остин Клиън – неговите книги са от този тип, който прочиташ и препопрочиташ редовно, и след това се нахъсваш и се справяш с неща, които иначе ти се виждат невъзможни. Защото винаги вдъхновява
Приказка за долната земя, Ирена Първанова – защото се смеех на глас и искрено забавлявах докато я четох, и защото ми харесва много българската интерпретация на митовете, чета достатъчно американски, но усещането не е същото. И заради илюстрациите 🙂
Range: Why Generalists triumph in a Specialized World, David Epstein – идеалната книга за хора, които не успяват да станат специалисти в нещо по една или друга причина. Това не винаги е лошо нещо!
Ask Me About My Uterus: A Quest to Make Doctors Believe in Women’s Pain, Abby Norman – не че на мен са ми обръщали внимание на болките, не че не съм чувала много тежки истории и у нас, но четейки за ситуацията в Щатите, определено се радвам, че живея в България. А да четеш за жена с ендо, на която разбираш всички проблеми, и да се чувстваш добре и дори благодарна, си е рядкост. И показва отново че здравето е наша лична отговорност, и лекарите са само помощниците в пътя към оздравяването, нещо на което се опитваме да учим хората и с работата ни във фондацията.
The Checklist Manifesto: How to Get Things Right, Atul Gawande – когато през март се наложи да спрем всички организации за Ендо Март, и се оказах и без платена работа (всички проекти бяха сложени на пауза), а все пак имах толкова задачи, че не ми оставаше време за нищо, си дадох сметка, че е нужда сериозна промяна в начина на работа. за да продължи всичко това да бъде изпълнимо. От тогава във фондацията правим чеклисти за всичките си дейности и макар, че процесът още продължава, успяваме да се справим все по-бързо и по-добре с всичките си дейности. Ето защо препоръчвам книгата на всеки, особено ако работи в екип.
Traction, Gino Wickman – друга книга, която ми помогна да се ориентирам по-добре какво има нужда от промяна и реорганизиране във фондацията. В момента имаме начална схема на операционна система, имаме ясна структура и разпределяне на роли и отговорности и дори имаме нов доброволец.
Петте езика на любовта, Гари Чапмън – отначало нямаше да я включвам, защото е пореден прочит, но имам неприятния късмет (или умение), да се обграждам с хора, които се държат с мен точно по обратния начин, на това, което се надявам. Така че честичко ми се налага да си припомням, че нито аз съм луда да искам нещо друго, нито те ме мразят, като не го правят. Още ми е трудно, но всеки прочит ми дава успокоение и ново желание да обясня по-разбираемо за околните защо някои неща ме карат да се чувствам много по-зле отколкото те биха предположили, без да се чувствам гузно, че искам промяна.

Филми и сериали

Never Have I Ever – изненадващо забавен и реалистичен тийн сериал, а когато имаш и приятел с азиатска майка има доста препратки, които са ти много познати. При това много кратък и лек за гледане
Bridgerton – нещо като съвременна версия на Гордост и предрасъдъци и може би за това толкова интересен. Приятелят ми го харесва заради операторските похвати, аз заради историите, костюмите и декорите, както и най-вече заради отношенията. Все повече се обеждавам, че сега медията се прави за жени и това всъщност много ми харесва 🙂
The Christmas Chronicles – може би през годината нямах толкова време или не бях в настроение, явно декември съм била повече в настроение за забавления, но ще включа цели три коледни филма, защото ми харесаха и ми помогнаха за празничното настроение, което тази година беше малко по-трудно от друг път.
Тайните служби на Дядо Коледа
Dash and Lily – Коледен, ню-йоркски, тийнейджърски, и много свързан с една конкретна книжарница и много книги. И като добавиш и малко романтика и малко коледно настроение няма как да не ми хареса 🙂
Cobra Kai – нямам кой знае какви спомени от Karate Kid, но пък определено имам спомени от онова време и ми е много забавно да гледам сблъсъка на поколенията така, както го показват в този сериал. Освен това на първите няколко серии почти реших, че искам да пробвам карате :), но най-много ми харесва заради чудесните препратки към старата история, начина, по който свързват всичко с новата, и отношенията между героите и как си влияят един на друг постоянно. Чудесен сериал, при това изобщо не очаквах, че ще ми хареса. Накара ме да се замисля колко повече харесвам сегашните филми (и особено сериали) от предишните – най-вече заради повечето нюанси в героите и това, че не всичко е черно и бяло
Star Trek: Picard – още един сериал, продължение на предишни, от които имам далечни спомени. Но пък препратките също са много добре показани, дори за тези, които почти нищо не помнят от стария сериал, а и тук го има това усещане за изоставане от сегашното време, което ми е много интересно може би защото ми се случва да го усещам от време на време (въпреки че не съм на възрастта на Пикард). Отделно историята е интересна!
Queer Eye – не съм особено голям фен на реалита, но това ме грабна и ми е любимо, макар че изгледах цели пет сезона (плюс един в Япония) почти наведнъж. Освен че има и интериори (важно ми е!) начина, по който се отнасят към всеки случай, подходът им към решаването на проблемите на хората, ми се вижда гениален и често ми се е случвало да се просълзявам заедно с тях, когато се споделя някоя тежка история. Това е от тези шоута, които си струва да се поглеждат наново от време на време, защото винаги има на какво да те научат.
Мандалорианецът – тази година може би ми върви на носталгия по миналото, но този сериал първоначално ме грабна заради визията. Напомня за най-епичните кадри от Междузвездни войни такива, каквито съм ги видала като дете и каквито бих искала да бъдат сега, когато съм се нагледала на далеч по-добри технологии. Отделно историята е интересна и определено има съспенс. Не съм гледала анимациите, но за тези, които са, има и доста препратки към тях. И вторият сезон оправдава очакванията от първия. Да не говорим, че поне на мен ми оправи неприятния привкус от всички продължения на Междузвездни войни. Знам, че някои хора ги харесват, но аз реално харесах една-единствена серия от новите, докато продължавам да съм фен на първите три епизода и да търся нещо подобно на тях.
Crash Landing on You – много типичен корейски сериал (k-drama), каквито гледам от десетилетие насам, но избягвам да препоръчвам на хора, които не биха ги оценили. Изискват една конкретна настройка, поне при мен, така че ги гледам, когато съм в подходящото настроение. Този обаче е писан от севернокорейци и става дума за Северна Корея (в много романтична версия) и е много забавен, но на моменти и доста сериозен. Освен това ми напомни за някои позабравени неща от детството ми (какво винаги тези препратки са за хора, които са родени поне през 80-те). Освен това беше хитът на годината в сред корейските сериали и сигурно има нещо, щом дори Лин го гледа с интерес.

Неща, които помогнаха

Това, че за пръв път от много време насам, не живея сама и имах с кого да обсъждам, кой да ме подкрепя и просто някого до себе си в трудни моменти.
Всички хора, които споделиха огромно количество ресурси безплатно през март. Нямах време за всичко, което ми се искаше, но и тези, от които се възползвах бяха много полезни!
Че отделих време за себе си през март въпреки натовареното положение около отлагането на всички планове на фондацията (Ендо Март буквално беше прекратен, наред с цялата кампания за безплатни прегледи, за които бяхме работили няколко месеца).
Учих се да рисувам на Procreate. Толкова отдавна не съм рисувала, но беше прекрасен начин да се справя с напрежението. А и skillshare имат доста курсове, които улесняват много нещата.
Възползвах се от промоцията и се сдобих и с Affinity Designer и вече имам програма за дизайн. Не я ползвам много, но успях да направя едни брошури за строителна фирма, въпреки че дизайнът за печат ми е доста страшно нещо.
Решението да премина към Sketchup. Не съм успяла съвсем все още. Установявам, че ми е все по-трудно да сменям програми, но се оказа полезно в някои проекти въпреки трудностите със свикването.
Това, че има кой да ме прегърне и да ме накара да пипна неща, когато загубвам връзка с реалността след 16-18 часа на екрана на лаптопа.
Че в края на годината имах няколко дни за пълна почивка и усетих, че започвам да се възстановявам след тежкия декември.

Неща, които бяха трудни

Объркването и несигурността в средата на март.
Да си постоянно с някого за месеци наред и то съвсем скоро след като сте се запознали.
Изобщо да имаш някой, с който се налага да се съобразяваш винаги, след като толкова време си живял сам.
Липсата на контакти на живо. И то не в началото, а после, когато вече стана по-скоро навик да избягваш хората и изведнъж осъзнаваш, че дори не правиш усилия да виждаш хора, а в същото време отношенията ти липсват.
Когато всичко започна да се случва през екрана. През март не беше толкова трудно, защото беше ново. Но през ноември имах чувството, че виждам двузимерно, не успявам да преценя разстоянията, и целият ми живот е в екрана на лаптопа ми – независимо дали става дума за работа, събития, уроци и курсове, рецепти или поръчка на храна, упражнения, контакти с приятели или семейство.
Когато близките ми приятели също минаваха през трудности, но някои от тях решиха, че аз би трябвало да съм на линия и да им помагам, дори и да не съм способна в момента и сега ме държат отговорна за това. Това подсили чувството ми за изолация.
Притеснението да не се заразиш и да не заразиш някой. Притеснението близките ти да са добре.
Да не чета статии и новини за пандемията. Това все още ми е трудно и става особено трудно когато има нещо ново, което се случва и за което е нужно да съм в течение, но без да прекаля и да започна да се притеснявам извън мярата.
Всички финансови решения, които трябваше да направя през годината. Някои от тях бях трудно изпълними, други лесно, но пък неприятни. А някои означаваха месеци работа без сигурност до какъв резултат ще доведат в крайна сметка. Беше изтощително.
Липсата на голяма тераса и да установиш какво е да е тихо и след това се върне шумотевицата!